Из училищния курс: логика, етика и психология – преговор в енциклопедичен вид.
Философията е наука и мироглед за най-общите принципи на битието, познанието и човешкото поведение. За разлика от частните науки тя не изучава отделна област, а търси най-общи основания: какво е истина, добро, свобода, смисъл.
Според Аристотел философията започва от учудването. Затова питането и аргументираното съмнение са по-важни в нея от наизустените отговори.
| Въпрос | Направления | Идея |
|---|---|---|
| Какво е първично: идеята или материята? | Идеализъм / материализъм | Идеализмът (Платон) поставя на първо място съзнанието и идеите, материализмът (Демокрит) – веществото. |
| Откъде идва знанието? | Рационализъм / емпиризъм | Рационализъм (Декарт) – от разума. Емпиризъм (Бейкън, Лок, Хюм) – от опита и сетивата. |
| Може ли светът да се познае? | Гносеологичен оптимизъм / скептицизъм / агностицизъм | Скептиците се съмняват, агностиците смятат, че крайната същност е непознаваема. |
| Едно начало ли има светът? | Монизъм / дуализъм / плурализъм | Дуализмът на Декарт: мислеща и протяжена субстанция. |
| Епоха | Представители | Известни идеи |
|---|---|---|
| Антична (VI в. пр. Хр. – V в.) | Талес, Хераклит, Парменид, Демокрит | Първоначало на света (вода, огън, атоми); „всичко тече“ (Хераклит). |
| Сократ | „Знам, че нищо не знам“; майевтика (изкуство да „родиш“ истината с въпроси); „Познай себе си“. Сам не оставя писания. | |
| Платон | Свят на идеите; алегорията за пещерата; „Държавата“; Академия. | |
| Аристотел | Основател на логиката („Органон“); „Никомахова етика“; „човекът е политическо животно“; Ликей. | |
| Епикур, стоици | Умереното удоволствие; душевно спокойствие, живот според разума. | |
| Средновековие | Августин, Тома Аквински | Съчетаване на вярата и разума. |
| Ново време | Декарт, Бейкън, Лок, Хюм, Кант | „Мисля, следователно съществувам“ (cogito); „знанието е сила“; съчетаване на разум и опит у Кант. |
| XIX–XX в. | Хегел, Маркс, Ницше, Сартр, Витгенщайн | Диалектика; общество и труд; „Бог е мъртъв“, воля за мощ; екзистенциализъм: „съществуването предхожда същността“; философия на езика. |
Логиката е наука за формите и законите на правилното мислене. Тя не пита дали едно твърдение е вярно по съдържание, а дали изводът следва правилно от предпоставките. Мисленето се изразява в езика: понятието се изразява с дума, съждението с изречение, умозаключението с поредица от изречения.
Понятието отразява общите и съществени признаци на предметите. Има две страни:
Закон за обратното отношение: колкото по-голям е обемът на понятието, толкова по-малко е съдържанието му (например „животно“ – „бозайник“ – „куче“).
Определение = най-близък род + видова разлика („Квадратът е правоъгълник с равни страни“). Правила: определението не е порочен кръг, не е само отрицателно, не е по-широко или по-тясно от определяемото. Деление = разпределяне на обема на видове по едно основание, без остатък и без припокриване.
Съждението е мисъл, която твърди или отрича нещо и е вярна или невярна. Структура: субект (S) – връзка – предикат (P). Въпросите и заповедите не са съждения.
| Вид (по количество и качество) | Знак | Формула | Пример |
|---|---|---|---|
| Общо утвърдително | A | Всички S са P | Всички хора са смъртни. |
| Общо отрицателно | E | Никой S не е P | Никоя риба не е бозайник. |
| Частно утвърдително | I | Някои S са P | Някои птици летят. |
| Частно отрицателно | O | Някои S не са P | Някои птици не летят. |
| A | B | Отрицание ¬A | Конюнкция A ∧ B („и“) | Дизюнкция A ∨ B („или“) | Импликация A → B („ако, то“) |
|---|---|---|---|---|---|
| И | И | Л | И | И | И |
| И | Л | Л | Л | И | Л |
| Л | И | И | Л | И | И |
| Л | Л | И | Л | Л | И |
И = истина, Л = лъжа. Импликацията е невярна само когато от истина следва лъжа.
| Закон | Формула | Значение |
|---|---|---|
| Тъждество | A е A | Мисълта трябва да е определена и да не се подменя по време на разсъждението. |
| Непротиворечие | не (A и не-A) | Две противоположни твърдения за едно и също не могат да са верни едновременно. |
| Изключено трето | A или не-A | От две противоречащи си съждения едното е вярно, трето няма. |
| Достатъчно основание | — | Всяка мисъл трябва да има достатъчно основание, за да е вярна. |
Умозаключението е извеждане на ново съждение (извод) от едно или няколко дадени (предпоставки).
| Вид | Посока | Сигурност на извода | Пример |
|---|---|---|---|
| Дедукция | общо → частно | сигурен при верни предпоставки и правилна форма | Всички метали са електропроводими. Медта е метал. ⇒ Медта е електропроводима. |
| Индукция | частно → общо | вероятен | Всички наблюдавани лебеди са бели. ⇒ Всички лебеди са бели (опровергано от черните лебеди). |
| Аналогия | частно → частно | вероятен | Марс прилича на Земята по редица признаци ⇒ вероятно има и вода. |
Състои се от две предпоставки и извод, в които участват три термина: по-голям (P – сказуемо на извода), по-малък (S – подлог на извода) и среден (M – свързва предпоставките и не влиза в извода).
Всички хора (M) са смъртни (P). Сократ (S) е човек (M). ⇒ Сократ (S) е смъртен (P).
Основни правила: три термина; средният термин е разпределен поне в една предпоставка; от две отрицателни предпоставки няма извод; от две частни предпоставки няма извод; ако една предпоставка е частна, изводът е частен; ако една предпоставка е отрицателна, изводът е отрицателен.
Условни умозаключения:
Структура: теза (какво доказваме), аргументи (основания) и демонстрация (логическата връзка между тях). Доказването е директно или косвено (чрез отхвърляне на противното – reductio ad absurdum). Опровергава се тезата, аргументите или демонстрацията. Добрият спор спазва правила: уважение, точност на термините, аргументи, а не лични нападки.
| Грешка | Същност | Пример |
|---|---|---|
| Ad hominem | Атакува се човекът, не аргументът. | „Не слушайте го, той е двойкаджия.“ |
| Сламен човек | Изкривява се позицията на опонента. | „Искаш ограничения? Значи искаш забрани за всичко.“ |
| Лъжлива дилема | Представят се само две възможности. | „Или си с нас, или си против нас.“ |
| Прибързано обобщение | Общ извод от малко случаи. | „Двама шофьори на такси ме излъгаха – всички са мошеници.“ |
| Post hoc | „След това, значи поради това“. | „Облякох късмет-ризата и спечелихме.“ |
| Порочен кръг | Тезата се доказва със самата себе си. | „Библията е истинна, защото го пише в Библията.“ |
| Апел към авторитет / мнозинство | Истинността се извежда от известност или популярност. | „Милиони го вярват, значи е вярно.“ |
| Подмяна на тезата | Спори се за друго. | — |
Етиката е философската наука за морала. Моралът е система от ценности, норми и принципи, които регулират поведението и отношенията между хората. Той не се налага чрез държавна принуда, а чрез съвестта, възпитанието и обществената оценка.
| Морал | Право | Обичай / традиция | |
|---|---|---|---|
| Регулатор | съвест, обществено мнение | държавата | навик, традиция |
| Санкция | укор, угризение, презрение | глоба, затвор, обезщетение | неодобрение |
| Област | вътрешни подбуди и поведение | външно поведение | повтарящи се действия |
| Пример | „Не лъжи.“ | „Не кради“ – наказателен кодекс | Празнуване на Бъдни вечер |
| Понятие | Значение |
|---|---|
| Добро и зло | Най-общи оценки на постъпки и помисли. Доброто съдейства на благото на хората, злото му вреди. |
| Дълг | Съзнателно приета нравствена задължителност. |
| Съвест | Способността да оценяваш собствените си постъпки; „вътрешният съдия“. |
| Свобода и отговорност | Нравствена оценка има само за свободно направен избор. Свободата не е липса на ограничения, а избор с отговорност към последствията. |
| Справедливост | Всеки получава според заслугите и правата си; равенство пред закона. |
| Достойнство и чест | Достойнството е вътрешна самооценка на личността, честта е признанието от обществото. |
| Толерантност | Търпимост към различното мнение, вяра и начин на живот, без да се отказваш от собствените ценности. |
| Щастие | Състояние на удовлетвореност от живота; според Аристотел – висша цел на човека (евдемония). |
| Теория | Основна идея | Представители |
|---|---|---|
| Етика на добродетелите | Добър е човекът с добродетелен характер. Добродетелта е „златна среда“ между две крайности. | Аристотел |
| Деонтология (етика на дълга) | Постъпката е морална, ако е извършена от дълг по правило, годно да е всеобщ закон, независимо от последствията. | Кант |
| Утилитаризъм (етика на последствията) | Правилно е онова, което носи най-голямо щастие на най-много хора. | Бентам, Дж. Ст. Мил |
| Хедонизъм | Висше благо е удоволствието; според Епикур – умерено, разумно и без страдание. | Аристип, Епикур |
| Стоицизъм | Живей според разума; приемай спокойно онова, което не зависи от теб. | Зенон, Сенека, Епиктет, Марк Аврелий |
| Религиозна етика | Моралът произтича от божията воля: Десетте заповеди, заповедта за любов към ближния. | Августин, Тома Аквински |
| Екзистенциална етика | Човекът е свободен и сам създава ценностите и смисъла на живота си. | Сартр, Камю |
Категоричният императив е безусловен. Хипотетичният е условен („ако искаш добра оценка, учи“). За Кант моралната стойност е в добрата воля – действие от дълг, а не от изгода или склонност.
| Утилитаризъм (Бентам, Мил) | Деонтология (Кант) | |
|---|---|---|
| Какво се оценява | последствията | мотивът и правилото |
| Критерий | най-голямо благо за най-много хора | всеобщ закон; човекът като цел |
| Лъжата | допустима, ако носи по-голяма полза | недопустима, винаги |
| Дилемата с вагонетката | пожертвай един, за да спасиш петима | не използвай човек като средство |
„Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб“ (отрицателна форма – Конфуций; в положителна форма – Евангелието: „Както искате да постъпват с вас хората, така и вие постъпвайте с тях“). Среща се във всички големи култури.
| Ниво | Възраст | Мотив за добро поведение |
|---|---|---|
| Предконвенционално | до ~9 г. | избягване на наказание, получаване на награда |
| Конвенционално | ~9–20 г. и често цял живот | одобрение от близките, спазване на законите и реда |
| Постконвенционално | само част от възрастните | всеобщи принципи (справедливост, права, съвест), дори срещу закона |
Биоетика (евтаназия, клониране, донорство, информирано съгласие), екологична етика (отговорност към природата и бъдещите поколения), професионална етика (лекарска клетва, журналистическа етика), етика на изкуствения интелект и технологиите.
Психологията е наука за психиката и поведението. Психиката е свойство на мозъка да отразява действителността в образи и преживявания. Тя е субективен образ на обективния свят и регулира поведението.
| Психични процеси | Психични състояния | Психични свойства |
|---|---|---|
| познавателни (усещане, възприятие, памет, мислене), емоционални, волеви | внимание, настроение, умора, стрес | темперамент, характер, способности, интереси |
| Направление | Представители | Идея |
|---|---|---|
| Психоанализа | Зигмунд Фройд | Поведението се определя от несъзнавани влечения и преживявания от детството. |
| Бихевиоризъм | Павлов, Уотсън, Скинър | Изучава се само наблюдаемото поведение: стимул → реакция; учене чрез подкрепление. |
| Когнитивна психология | Пиаже, Найсер | Умът обработва информация – възприятие, памет, мислене. |
| Хуманистична психология | Маслоу, Роджърс | Човекът се стреми към растеж и самоактуализация. |
| Аналитична психология | Карл Юнг | Колективно несъзнавано и архетипи; интроверти и екстраверти. |
Защитни механизми: потискане, проекция, рационализация, регресия, отричане, сублимация (насочване на енергията към приемлива дейност).
| Процес | Същност |
|---|---|
| Усещане | Отражение на отделни свойства на предметите (цвят, звук, вкус). Прагове: абсолютен и разликов. |
| Възприятие | Цялостен образ на предмета. Свойства: предметност, цялостност, константност, осмисленост. |
| Внимание | Насоченост и съсредоточеност. Непроизволно, произволно и следпроизволно. |
| Памет | Запечатване, съхранение, възпроизвеждане. Вж. фиг. по-долу. |
| Въображение | Създаване на нови образи (възпроизвеждащо и творческо). |
| Мислене | Анализ, синтез, сравнение, абстракция, обобщение; тясно свързано с речта. |
Видове памет по съдържание: двигателна, емоционална, образна, словесно-логическа. Забравянето не е само загуба, а и интерференция. Феномени: ефект на първото и на последното място при запомняне на списък; помага мнемотехниката и свързването с известното.
Мотивацията е вътрешна (интерес, удовлетворение от самата дейност) или външна (награда, наказание). Желанията, склонностите и интересите са форми на мотиви.
Личността е устойчива система от психични свойства, която определя индивидуалното поведение и място в обществото. На нея влияят наследственост, среда, възпитание и собствена активност.
| Понятие | Определение |
|---|---|
| Темперамент | Вродени динамични особености (темпо, сила на емоциите). |
| Характер | Придобити устойчиви черти и начин на отношение към хората, труда и себе си. |
| Способности | Свойства, от които зависи успехът в дадена дейност. Задатъци → способности → талант → гений. |
| Интелект | Общата способност за учене и решаване на проблеми; IQ със средно 100 и отклонение 15. |
| Самооценка | Оценка, която личността дава на себе си: адекватна, завишена, занижена. |
| Тип | Черти | Нервна система (Павлов) |
|---|---|---|
| Сангвиник | жизнен, общителен, бързо се променя | силен, уравновесен, подвижен |
| Холерик | енергичен, избухлив, нетърпелив | силен, неуравновесен |
| Флегматик | спокоен, бавен, постоянен | силен, уравновесен, инертен |
| Меланхолик | чувствителен, затворен, тревожен | слаб |
Теорията за четирите темперамента идва от Хипократ и Гален (телесни сокове: кръв, жълта жлъчка, слуз, черна жлъчка). Чистите типове са рядкост, всеки човек е смес.
Модел „Големите пет“: отвореност към опит, добросъвестност, екстраверсия, сговорчивост, невротизъм.
| Пиаже – етапи на мисленето | Възраст | Особеност |
|---|---|---|
| Сензомоторен | 0–2 г. | познава света чрез сетива и движение; постоянство на предмета |
| Предоперационен | 2–7 г. | символи и реч, егоцентризъм |
| Конкретни операции | 7–11 г. | логика върху конкретни предмети; запазване на количеството |
| Формални операции | от 11–12 г. | абстрактно и хипотетично мислене |
| Ериксон – психосоциални кризи | Възраст |
|---|---|
| Доверие – недоверие | 0–1 г. |
| Самостоятелност – срам и съмнение | 1–3 г. |
| Инициатива – вина | 3–6 г. |
| Трудолюбие – малоценност | 6–12 г. |
| Идентичност – объркване на ролите | 12–18 г. |
| Близост – изолация | млада възраст |
| Съзидание – застой | зряла възраст |
| Цялостност – отчаяние | старост |
Юношеството е време на търсене на идентичност, силно влияние на връстниците, емоционална нестабилност и стремеж към независимост.
Отговори наум, после отвори отговора.
Дедукцията върви от общото към частното и дава сигурен извод при верни предпоставки. Индукцията върви от частното към общото и дава вероятен извод.
От две противоречащи си съждения едното е вярно, а трето не съществува.
Потвърждаване на следствието. Улицата може да е мокра и по друга причина.
Само когато A е вярно, а B е невярно.
Утилитаризмът оценява по последствията (най-голямо щастие за най-много хора), Кант – по дълга и правилото, независимо от последствията.
Добродетелта е средата между две крайности: смелостта е между страхливостта и безразсъдството.
Оно, Аз и Свръх-Аз.
Физиологични потребности, сигурност, принадлежност и любов, уважение, самоактуализация.
Сангвиник, холерик, флегматик, меланхолик. Слаб тип е меланхоликът.
Сензомоторен, предоперационен, конкретни операции, формални операции.